УЧИТЕЛЯТ  ПЕТЪР  ДЪНОВ  -  ЖИВОТ  И  ДЕЛО

 (Лекция, изнесена на 01.07.1999 г. в гр. Пловдив, зала “Съединение”,

в рамките на Европейския месец на културата)

 

 I. УВОД:

 

  1. Смисълът на живота:

 

Откакто човекът осъзнава себе си като разумно същество, той неизменно търси отговор на въпроса за смисъла на своето присъствие на тази земя. Този най-велик онтологически проблем на нашето битие крие в себе си цялата гама от възможности за оформянето на oпределeн мироглед. Всеки точен и осмислен отговор на така поставения въпрос предопределя до най-висока степен жизнения път на този, който е съзрял за него.

Подобно въведение към темата за живота и делото на един от най-извисените духовни Учители на човечеството само на пръв поглед изглежда отдалечено. За да вникнем в същността на едно такова Божествено проявление, е необходимо да почерпим жива вода от изворите на Вселенската Мъдрост, да синтезираме целия хилядолетен опит, концентриран във философията, историята и духовното познание на рода хомо сапиенс. Само тогава бихме имали смелостта да разкрием поне крайчеца от завесата на всемирната драма, в която изпълнител на главната роля е поредният Пълномощен Пратеник на Всевишния, а ние, простосмъртните, сме зрители или участници според възможностите си и в съответствие със степента, в която успяваме да проникнем в мистериите на Духа. А колко още остава неразкрито за нашите очи – физически и нетленни… Цяла бездна от познанието за Истината, която отвека променя света към добро. Ала дори и в шепа да гребнем от нея, би ни стигнало за цял един живот.

По наше скромно мнение крайната цел на човешкото съществувание е Божественото съвършенство, така както е формулирана от Учителя на Учителите, Господ Иисус Христос в Неговата Проповед на планината (Мат. 5:48). Смисълът на нашия живот е в непрекъснатото духовно-нравствено развитие и усъвършенстване, наречено богоуподобяване в християнството. А съдържанието на земната ни житейска изява е в неуморното, непрестанно и всеотдайно отдаване и приемане на Любов. Любовта е и свързващата нишка между смисъла и целта на живота. Тя е най-скъпата жертва и най-достойната награда пред олтара на безсмъртието.

Докосването до жизнения подвиг на един истински духовен Учител по-някога е достатъчно дори само за миг  да проумеем всичко това. А най-сигурният начин да се съединим с Него във Вечността е да Го последваме по Неговите стъпки.

 

  2. Мисията на великите духовни Учители на човечеството:

 

Всяка човешка култура и цивилизация се изгражда с мощен тласък напред, предизвикан от едно Божествено присъствие. Старото бива безмилостно разрушено. От него се съхранява само онова, което може да послужи при изграждането на основите на Новото. Именно духовният Учител – Пратеник на Небе-то, е онзи, който въплъщава в действителността импулса за разграждане на ненужното, загнилото, обречено на изтление и за съзиждане на предначертаното в Божия план.

Рангът на един духовен Учител се определя от величината на неговата мисия, от мащабите на Промяната, която той е призван да оделотвори. Когато кълновете на обновлението, което той носи със себе си, поникват навред по планетата и засягат духовната еволюция на цялото човечество, тогава говорим за Миров (Световен) Учител. Той винаги е въплъщение на Христовия Космически Принцип – Словото, което от зората на човешкия род се излива изобилно върху умове, сърца и души, за да ги просветли и да им вдъхне живеца на силата за пресътворение. Той винаги съчетава в себе си по неповторим начин Божествената Мъдрост и Любов и е готов да ги раздава безвъзмездно на всички, узрели да ги приемат в съзнанието си. Учителят е сеячът (ср. притчата на Христос за сеяча – Мат. 13:3-9), а учениците му са тружениците на Божията нива, чийто дълг е да отгледат плодовете от посятото  и да ги раздадат на устремените по духовния Път. По тази причина Учителят винаги създава своя Школа, в която предава драгоценния бисер на знанието на определен кръг последователи. Те са живата връзка между него и обществото, проводниците на грандиозните му идеи – вестители на Новото Учение, апостоли (а нерядко и мъченици)  на прехода от по-ниското към по-високото стъпало на мировата еволюция.

Световните Учители идват периодически на планетата Земя като Пратеници на една висша   Общност, която съществува и функционира в духовната Вселена, имайки проекции във всички материални светове (галактики, звездни системи, отделни планети). Едно от имената, с които е известна тази Общност, е Великото Всемирно Братство (Всемирна Ложа). Това е Йерархия от разумни същества, завършили преди милиони или милиарди години земния (планетарния, материалния) етап от своята духовна еволюция. Те изпълняват задача, която са получили направо от своя върховен Повелител – Твореца на видимия и невидимия свят: да ръководят и насочват развитието на Космоса като цяло, т.е. на всичко съществуващо.

Един от тези Мирови Учители, на к Когото е посветена настоящата разработка, е българският Учител на Любовта Петър Дънов, известен и с духовно-то си име и творчески псевдоним Беинса Дуно.

 

 

II. КРАТЪК БИОГРАФИЧЕН ОЧЕРК ЗА ПЕТЪР ДЪНОВ:

 

  1. Произход; детство и юношество:

 

Петър Константинов Дънов е роден на 11 юли 1864 г. в село Хадърча (понастоящем Николаевка), Варненско. Според стария стил на православния църковен календар се паднало точно Петровден. Затова и кръстили новородено-то момче с името Петър.

Бащата на П. Дънов е бележитият деец на българското Възраждане, православният свещеник Константин Дъновски (20.08.1830-13.11.1918) – духовник и просветител от най-висок ранг, чиито заслуги към род и Отечество му отреждат достойно място в пантеона на славата. Личността на К. Дъновски е свързана с един от най-буреносните и светли периоди в нашата история. Роден е в с. Устово, Родопите. Още в ранната му младост се зародил копнежът да посвети живота си на Бога. Заминал за Атон, Света Гора, с намерението да стане монах. Пътят му минавал през Солун. Там, в старинната църква “Св. Димитър” той ре-шил да отправи молитва към Всевишния, за да му вдъхне смелост и упование по избрания път. Ала Онзи, Който по-добре от всеки друг познава стремленията на сърцата ни, бил решил нещо друго. В храма младият Константин срещнал един престарял монах, изпратен при него от самото Провидение. Разговорът между двамата не бил обикновен. Той продължил часове и разтърсил из основи съзнанието на младежа. Контактът с Божия служител, макар и еднократен, изменил коренно житейската пътека на К. Дъновски. Той се завърнал в Родината, защото разбрал, че на Бога може да се служи на всяко поприще и че неговата земя, на-родът му сега повече от всякога има нужда от него. Оженил се за дъщерята на чорбаджията от с. Хадърча Атанас Георгиев – Добра, и станал свещеник (ръкополагането му в този духовен сан е извършено през 1857 г. от Варненския митрополит Порфирий). Майката на П. Дънов – Добра Атанасова Георгиева, е останала в спомените на съвременниците си като тиха и вглъбена в себе си жена. Тази своя душевна настройка тя предала и на сина си Петър. Известно е, че от брака си със свещеник К. Дъновски е имала още две деца – дъщеря на име Мария (най-голямата от тримата) и още един син.

К. Дъновски служи като свещеник в продължение на осем години във варненския храм “Св. Богородица” (1860-1868). На 17.01.1865 г. той освещава първата българска църква във Варна “Св. Архангел Михаил”. През целия си активен живот на свещенослужител никога не забравя и потребностите на обществото. Той е този, който мобилизира по-заможните българи в черноморската ни столица за основаване на църковно-училищна община, чийто първи председател от 1860 до 1868 г. е именно той. През 1873 г. свещ. К. Дъновски е избран за председател на епархиалния смесен съвет във Варна. По време на Руско-турска-та освободителна война излежава седем месеца в затвора по обвинение, че е руски агент. Завръща се към църковно служение през 1878 г. и до 1898 г. е свещеник в храма “Св. Архангел Михаил”. Той е бил може би първият, съзрял действително в дълбочина мисията на своя син Петър. Известно е, че отношенията помежду им са били не просто като между баща и син, а приятелски, с подчертана топлота, разбиране и съпричастие.

Петър Дънов получава начално образование в Нови пазар, където баща му известно време е на работа, а след това и във Варна. Зрелостното му свидетелство за завършено средно образование носи датата 24.07.1887 г. и е издадено от Американското научно-богословско училище в Свищов. Там юношата Петър учи в Богословския отдел и го завършва с отличен успех по музика и богослов-ски дисциплини и с добър успех по останалите предмети. Впоследствие е изпра-тен за една година като учител в с. Хотанца, Русенско.

Още от ранна детска възраст П. Дънов проявява искрена привързаност към музиката, която остава завинаги любимото му изкуство. Като ученик започва да свири на цигулка и не се разделя с нея до края на живота си. Това е и инструментът, чрез който е предал на своите ученици и последователи множество песни и мелодии с дълбоко духовно съдържание и необичайна звукова картина.

Самият той ги е създал не самоцелно, а като част от заниманията в основаната от него Школа.

 

  2. Младежки години; следване в САЩ:

 

Едва навършил 24 години, Петър Дънов е изправен на кръстопът в своя живот. Към дипломата си от Американското научно-богословско училище в Свищов той притежава и свидетелство за правоимащ протестантски проповедник. Би могъл да остане в България и да започне служение на евангелски духовен пастир. Ала нещо отвътре му подсказва, че трябва да извърви още дълъг път, усвоявайки познанието на своята епоха, за да го съедини с онзи небесен пламък, който вече се разгаря в душата му и обещава богати плодове в бъдеще-то. И през август 1888 г. Петър заминава за САЩ.

Тук той завършва последователно четиригодишен курс в Теологическата семинария на университета Дрю, Медисън, и двугодишен курс в Богословския факултет към Бостънския университет (диплом за висше богословско образования от 04.06.1894 г.). През учебната 1893-94 г. завършва и кратък курс по обща медицина в Медицинския факултет към Бостънския университет (удостоверение от 03.02.1894 г.). Престоят на П. Дънов в САЩ приключва през 1895 г. – общо седем години. Какво му носят те извън документите за завършено образова-ние, извън защитената от него теза (дипломна работа) в Бостънския университет, посветена на миграцията и покръстването на германските племена в християнството?

Втората половина на 19 век се характеризира с мощна приливна вълна в извечния човешки стремеж да проникне в истината за света и за себе си. Като гъби след дъжд никнат едно след друго нови идейни течения, философски и религиозни концепции, духовно-мистични школи и движения. Естествено – Новият свят е в центъра на събитията. В САЩ току-що е завършила Гражданската война. Американската цивилизация набира огромно ускорение във всички области на обществения живот. Към страната се отправят потоци емигранти – свежа кръв, свеж интелектуален заряд, подкрепени от неустоимото стремление да докажат себе си и да построят нещо действително ново. И те успяват. За броени десетилетия превръщат Съединените щати в люлка на прогреса, в държава-мечта, прицелна точка за въжделенията на съвременниците, образец за тържеството на разума и целесъобразността над хаоса.

През тези седем години на американска земя П. Дънов се докосва до всичко това. Запознава се на място с новите учения, които разтърсват основите на познанието и започват да изграждат мирогледа на епохата: спиритизъм, теософия, интуитивизъм, феноменология, различни форми на идеализма. Положено е грандиозното начало на изграждане на нова научно-философска картина на света – процес, който продължава и до днес и на чието могъщо разгръщане самите ние сме свидетели. А някои от нас – и участници. И тук е моментът да подчертаем, че без приноса на Петър Дънов в това всемирно извисяване, в което човекът направи колосална крачка напред в познанието за Космоса и в самопознанието, без духовно-културното наследство на този велик и все още недооценен българин днес не бихме могли да бъдем така наясно с това, което ни предстои, и с онова, което следва да извършим, за да постигнем желаното.

Ала той самият, за да поеме като награда нетленния венец на своя живот, има да извърви още дълъг път. И навън – към неизбежния досег с реалността, в който се роят изпитанията на земното битие и в чието лоно се раждат неминуемо сътресенията на духа, чрез които и в които той се развива и усъвършенства. И навътре – в самия себе си, където е длъжен да открие истината за целта на своето присъствия на тази планета.

Годината е 1895-а. Петър Дънов поема обратния път към България.

 

  3. Отново на родна земя; просветлението:

 

Стъпил отново на родна земя, П. Дънов веднага открива колко голяма и всеобхватна е разликата между реалността, в който е бил вписан до вчера, и тази, която го посреща – близка и позната, но същевременно толкова далечна и чужда. Възрожденските идеали на Отечеството му отдавна вече са потъпкани в прахта на прясно избуели, хищни пориви за власт, бързо забогатяване, ползване на облагите от общественото положение, кариеризъм, фарисейщина. Плевелите на новото време. Неизбежни, грозни, отблъскващи.

С авторитетна диплома от американско висше учебно заведение в джоба си, Петър Дънов се оглежда във всички посоки за своето място върху сцената на развихрящата се социална драма. Цялото му образование дотук – и в Свищов, и в САЩ – е било финансирано от Методистката протестантска църква. Нормално е да се очаква, че той ще й отдаде това, което тя смята, че той й дължи. Предлагат му да заеме катедрата на пастор към Методистката църква в Ямбол. Съвсем логично като перспектива въз основа на досегашното му развитие и придобитата квалификация. Той дава съгласието си, но… при едно условие – да не получава заплата. По негово мнение не можеш да служиш на Бога за пари. Лицата и на началници, и на колеги се изопват. Той безспорно е ценен кадър, обаче ако възникне прецедент…? Изглежда е най-добре да го оставят да си върви по пътя, но извън системата на тази протестантска църква. А може би – и на всяка друга.

А сега – накъде? Петър Дънов дълбоко в себе си знае, че най-важното те-първа предстои. Но преди да се изправи с лице срещу бурята, не е ли най-разум-но да подири едно тихо пристанище, където да се уедини и в тихия пламък на вътрешното съзряване да открие най-вярната посока към утрешния ден? И той заминава за Варна, където отсяда при сестра си Мария. Пребивава при нея цели две години. Това е периодът от време, в който излиза първата му книга “Наука и възпитание” (1896). В нея са изложени основните принципи, закони и методи, върху които по-късно авторът развива цялото свое духовно-философско схващане за вечните начала на живата природа и човека, както и за преобразуването на обществото и света.

През 1897 г. П. Дънов се премества в Нови пазар при баща си, свещ. К. Дъновски. Православният духовник прави опит да назначи сина си като чиновник при Варненския и Преславски митрополит, който му е личен приятел, но П. Дънов отклонява поканата. Председателят на Теософското общество у нас по онова време – Софроний Ников, му предлага работа като проповедник за тази организация, но също получава отказ. От този период е и втората книга на Петър Дънов – “Заветът на цветните лъчи” (ок. 1897), изградена върху тълкувания на библейски стихове и съдържаща – според автора – онези пасажи от Свещено-то Писание, диктувани пряко от Духа.

Ала най-важното събитие е от 07.03.1897 г., малко преди Петър Дънов да навърши 33 години (т.нар. “Христова възраст”). Това е моментът, в който той получава от невидимия свят просветление за мисията си на Земята. Този е най-значимият плод на усилието да остане насаме със себе си и да надникне навътре в душата си, за да разбере кой е той, защо е тук и какво очаква Небето от него. В един вълшебен миг на кристално ясно прозрение П. Дънов постига отговорите на всички тези въпроси. И на много други, не по-малко важни. Оттук нататък пътят му напред е вече недвусмислено предначертан. Той знае вече, че ни-кога повече не ще бъде сам. Онзи, Който го е пратил тук и му е разкрил предназначението на неговия живот, го изпълва с непобедима сила и упование за осъществяване на Божия план.

Предстои да бъде отворена нова страница не само за българите, а за всички народи навред по планетата. И колкото и могъщ да е духът на Мировия Учител, той не би се справил със задачата си, ако не привлече на своя страна помощници – предани  воини в лютата битка между Светлината и мрака. Стари души, обгорели в множество сблъсъци с легионите на Черната ложа, готови да последват своя Божествен Наставник и Водител дори и във вечния огън на ада. Изпитани апостоли на Словото, които ще поемат факела на космическото обновление и ще го разнесат неугасим по всички краища на Земята.

Настава моментът Петър Дънов да разкрие себе си и своята мисия пред българския народ. Моментът да потърси и намери следовници.

 

  4. Начало на служението сред българите:

 

На 08.10.1898 г. (Дати ровката на събитието не е установена с абсолютна точност. Тук възприемаме тази, която е най-разпространена в литературните източници и за която съдим по едно писмо на П. Дънов до негов съвременник /написано в гр. Варна/, в което се споменава за Призванието – б.а.) в салона на читалище “Светлина” във Варна един неизвестен на обществеността българин из-нася пред благотворителното дружество “Милосърдие” беседа под заглавие “Призвание към народа ми – български синове на семейството славянско”. Изминала е година и половина от получаването на просветлението (07.03.1897 г.), разкрило на Петър Дънов същността на неговата мисия сред земните хора. Тези 19 месеца са посветени на осмисляне, уточняване и конкретизиране на вече из-кристализиралото предназначение. Следва изборът на форма, чрез която П. Дънов да съобщи на всички каква е отговорността, поета от него пред Бога за България, славянството и цялото човечество. Текстът, с който се обръща към слушателите си, е назован “Призвание” и като съдържание отговаря на днешното понятие “призив” или “възвание”. В същност това възвание е своеобразна визитна картичка, с която П. Дънов се представя пред българската и световната общественост. В това обръщение към пробудените души на своето време авторът набляга на три най-важни момента:

1) Основната характеристика на съвременната епоха – глобален преход от едно състояние на човешкото съзнание към друго, по-високо, което на езотеричен език наричаме изграждане на Новата Култура на VI раса.

2) Мисията на Петър Дънов като Миров Учител, еманация на Христовия Дух – да предаде на българския народ и на света Новото Учение, което е най-актуалното и най-адекватното за сегашния космически етап от еволюцията на земното човечество. Това Слово представлява осъвремененото християнство на днешния ден, изчистено от наслагванията на човешките предразсъдъци през вековете, максимално съобразено с духовно-нравствените изисквания на нашето време. Учението в този му вид съчетава водещите християнски ценности с хилядолетната мъдрост на Изтока (духовен и географски) и същевременно притежава неподражаем, оригинален фундамент, който не се среща никъде другаде по света. По своя характер учението е универсално, но възниква на българска почва. То има достойнствата на наука и философия за живота.

3) Мисията на българския народ – да приеме Словото на своя Учител – Новото Учение, да го осмисли, да го съхрани от вражески атаки, да го приложи в живота, да го разпространи сред славянството и по цялата планета Земя.

Възванието е подписано от П. Дънов по следния начин: “Аз съм Елохим, Ангел на Завета Господен”. Чрез този подпис авторът декларира себе си като представител на  висшата Божествена Йерархия (“Елохим” е едно от названията на Бога в Стария Завет), като проявление на Второто Лице на християнската Света Троица (също в Стария Завет “Ангел на Завета Господен” се определя като израз на конкретна изява на Бог-Слово, на Логоса – именно Второто Лице на Св. Троица).

И така, периода между 1895 и 1900 г. Петър Дънов прекарва в почти пълна самота, посвещавайки това време изключително на работа върху самия себе си. През 1900 г. завършва труда си “Седем разговора с Духа Господен”, в който дава израз на своите мистично-окултни търсения и разсъждения.

1901 г. бележи едно ново начало. П. Дънов започва дългогодишна серия пътувания из България, като държи сказки във всички по-големи градове и в по-малки селища. Тематиката е съсредоточена върху едно нестандартно, не напълно признато, но твърде интересно познание – окултните науки за вселената и човека. Успоредно с лекторията П. Дънов извършва измервания на черепите на някои слушатели (френологически анализ) с цел да определи личностните им характеристики. Входът за сказките като правило е свободен и навсякъде те се радват на подчертан интерес. Така в продължение на 12 години П. Дънов обхожда страната, говори, наставлява, просвещава и едновременно с това проучва из основи българина. От този период датира и кореспонденцията му с неговите първи последователи: Пеню Киров от Бургас, Тодор Стоименов от Пазарджик и д-р Георги Миркович от Сливен.

 

  5. Първите събори:

 

На 06.04.1900 г. Петър Дънов призовава своите първи трима ученици на среща в гр. Варна. По този начин е положено началото на т.нар. “събори на Бялото братство”. През м. юли с.г. във Варна се провежда именно първият подобен събор с участието на П. Дънов и посочените по-горе негови първи последователи. Това събитие дава основание 1900 г. да бъде приета за година на създаване на Духовното общество “Бяло братство” у нас. Съборът протича под формата на съвместни разходки, дискусии върху проблеми от духовно-етически характер, молитви и др. През следващите години съборите на Бялото братство стават традиционни. Първоначално в тях участват само лично поканени от П. Дънов хора. Вторият и Третият събор са проведени в Бургас (1901 и 1902), а Четвъртият – отново във Варна (1904). От 1910 г. те биват пренесени в старата българска столица В. Търново. Междувременно през 1904 г. П. Дънов се заселва в София, която се превръща в център на дейността му.

Съборите на Бялото братство са провеждани от 1900 до 1944 г. по веднъж в годината – обикновено през август. По причини от вътрешно- и външно-политически характер в пет от посочените години не е имало такива масови срещи. След 09.09.1944 г. комунистическият режим ги забранява. Възстановени са непосредствено преди 10.11.1989 г. в условията на разпадане на тоталитарните структури в Източна Европа. Дните на събора са по правило между 19 и 25 август всяка година. Но и преди началната дата, и след крайната можете да откриете верни последователи на П. Дънов в техния палатков лагер в района на Седемте рилски езера. Според Учителя на Бялото братство 1 януари е Нова година в материалния свят, 22 март – денят на пролетното равноденствие, е началото на годината за духовния свят, а 19 август бележи Новата година за Божествения свят. Това обяснява началната дата на съборите.

Освен това на много места в своите беседи П. Дънов подчертава, че във високите планини и най-вече в близост до техните върхове може да бъде осъществена пълноценна  връзка с невидими разумни сили, готови да подпомагат хората във всички техни благородни начинания. Тази е и основната причина за непомръкващата обич на белите братя и сестри към планините. Първенството тук безспорно принадлежи на Рила, която според П. Дънов е един от най-древните духовни центрове на Земята, благоприятно средище за връзка между световете и измеренията на Битието.

На съборите до 1944 г. всеки член на Бялото братство може да види непосредствено П. Дънов и да чуе беседа от неговата уста. След I св. война отпада правилото П. Дънов да отправя лични покани до хората, които желае да присъстват на проявата. Нерядко се включват и лица, външни за Бялото братство, водени от любознателност, искрен интерес или желание да променят живота си. Всеки е добре дошъл. Не се поставя като цел представяне на различните центрове на обществото в страната, не са необходими никакви формални изисквания за участие. На съборите се събират и средства за дейността на Братството въз основа на доброволни пожертвувания. Една от главните характеристики на тези общи срещи е съвместното съществуване, назовано “братски живот”. Всеки се чувства отговорен и полага грижи за благосъстоянието на другите, изпълняват се и съвместни начинания: молитвен наряд, пеене, Паневритмия, братски трапези, почистване и облагородяване на природната среда.

В своята квартира на ул. “Опълченска” 66 в София П. Дънов започва да изнася своите беседи. За тях няма официални покани, а новината се е предавала от човек на човек. Броят на слушателите нараства непрекъснато.

До края на I св. война П. Дънов държи беседи само в неделя сутринта от 10 ч. По онова време броят на последователите му в столицата е ок. 250-300 души. Изявленията му против участието на България във войната, срещу национализма и шовинизма довеждат до интернирането му във Варна през 1917 г. Там остава до края на 1918 г., настанен в хотел “Лондон”. В негово отсъствие събранията на Братството в столицата отбелязват уклон към спиритизма.

 

  6. Откриване на Школата:

 

На 22.03.1922 г. бива открита Младежка окултна школа. П. Дънов опре-деля насочеността й така: “Окултната школа не е школа за утешение на хората, но тя е школа за изучаване на великите неизменяеми закони на Битието, на проявлението на Бога, в който нашият живот се развива съразмерно и хармонично.” Веруюто на предстоящата работа е – изграждане на силна духовна среда, която да приложи новото учение. Слушателите в школата образуват Младежки (Специален) клас със занятия между 22 септември и 22 март. Заедно с изслушването на лекциите на П. Дънов те получават и задачи за размисъл, писмени разработки или конкретни действия. Проведени са и осем младежки събора – между 25 и 28 август на съответната година, като първият от тях  е през лятото на 1923 г. в салона на ул. “Оборище” 14. На тези събори освен традиционните беседи на П.Дънов се четат реферати от участниците и се обсъждат проблеми на организационния живот и преди всичко разпространението на учението. След откриването на Младежката школа бива създаден и клас за другите последователи – Общ окултен клас, в който влизат семейните (едно от условията за включване в Младежкия клас е кандидатът да не е семеен). П. Дънов изнася лекциите пред Младежкия клас в петък, а тези пред Общия клас – в сряда. Вероятно около 1930 г. две-те формации се обединяват.

В така изградената Школа П. Дънов внася в съзнанието на участниците истините за любовта, братството, уважението към ближния; посвещава ги в тайните на природата и човешката същност; предлага им методи за здравословен начин на живот – вегетарианство, въздържание, пост. Оглавявайки тези общности за обучение, Петър Дънов окончателно се утвърждава като “Учител”, което е неизменно до самата му смърт  и става единствена форма на обръщение към него от всичките му последователи.

Следващата особено важна стъпка е създаването на селището “Изгрева”. То е плод на идеята за експериментиране на братския живот. Голямата цел е да бъде превърнат в “школа на братското сдружаване, в която човек да превъзмогне и завладее низшата си природа и пробуди Божествената душа в себе си за бъдещата работа”. През 1928 г. вече са налице овощна градина, царевични и слънчогледови насаждения, зеленчукова градина, от които се набавят продуктите за общите трапези. През същата година е завършен и Салонът с малката стая за Учителя, назована “горницата” (по евангелски образец), и той се премества тук. Външни хора винаги са добре дошли и за беседи, и за концерти, и за брат-ски трапези. След установяването си на “Изгрева” П. Дънов започва да държи беседи и лекции по три пъти седмично: неделна беседа от 10 ч.; лекция на Общия клас в сряда от 5 ч.; лекция на Младежкия клас в петък от 5 ч. Неделната беседа неизменно се начева с прочитане на  глава от Библията, след което Учителят прави коментар върху един стих от нея. Така бива решен един генерален проблем – изграждането на постоянен център на Бялото братство, реална база за социален експеримент. “Изгрева” се превръща в действително лице на движението – място, където всеки заинтересуван може да види с очите си резултатите от усилията на П. Дънов, а всеки негов последовател – да участва непосредствено в живота според новите закони на общение.

 

  7. Бялото братство и неговият Учител в периода между I и II световна война:

 

След края на I св. война влиянието на П. Дънов и неговите идеи в национален мащаб нараства значително. Гибелните последствия от военните конфликти стимулират общественото съзнание да търси нови пътища за развитие, нови социални ориентири и идеали. Освен обективните външни причини самото Бяло братство като движение на хора, устремени към Новото, като огнище на обновителни процеси привлича все повече последователи. П. Дънов по ненатрапчив, мъдър начин предлага познание, съчетаващо религиозна наука и разумна вяра, разрешавайки извечните противоречия между рационалното и мистичното. Самият той е блестящ познавач на човешката душа и съумява да откликне на всички нейни търсения. Изследователите на онази епоха го наричат “учител на нравствеността”. И може би най-важно е това, че П. Дънов живее според принципите, които проповядва. Той е жив пример на своето учение. Личният му живот е открит за всички и в него липсва дори и най-малкото отклонение от законите на онова знание, което така щедро раздава на всички желаещи. И не на последно място, неговото учение се отличава от останалите идеологически направления по онова време по своята ярка практическа насоченост.

Затова и около Учителя на Бялото братство се събират представители на всички обществени слоеве. За всекиго има по нещо, всеки успява да открие себе си, своите проблеми, своите болки и надежди в неговото Слово. Учението за Любовта като основен принцип на Битието и за братството между хората- водещо начало в етиката и метафизиката на П. Дънов, отговаря на обществените и морални стремления на действителността от 20-те и 30-те години на ХХ век и е в съзвучие с идеите на най-напредналите световни умове.

Всички наблюдатели са единодушни в оценката си, че П. Дънов оказва като личност огромно влияние върху околните. Общественото мнение го признава за “институция”, изтъкват се дарбите му на ясновидец и лечител на физически и душевни страдания. Популярността му нараства непрекъснато успоредно с интереса на множество хора да го видят лично и да чуят беседите му. Не малка част от тях остават при него като ученици. Учението на П. Дънов печели привърженици и със своя синтез между източен мистицизъм и западна научно-рационална мисъл, т.е. с единението на вяра и разум. Самият Учител никога не декларира монопол върху излаганото от него познание и изключва механичното пренасяне на собственото си име върху цялостната му теоретично-практическа концепция. Той нарича това учение – “учение на Бялото братство”, а своите последователи – “ученици на Бялото братство”. Символ на изградената духовна общност е белият цвят като изразител на чистота и нравствено-интелектуална извисеност.

След завръщането си от Варна П. Дънов остава да живее на ул. “Опълченска” 66. Започва създаването на групи на Братството в провинцията: Варна, Русе, Ямбол, Габрово, В. Търново и др. Последната обиколка на П. Дънов из страната е в началото на 20-те години, предимно в Сев. България. Изнася беседи из областта на окултните науки. Не преустановява и беседите в София, които за периода 1922-26 г. са пренесени на ул. “Оборище” 14. Неделните лекции са със свободен вход за граждани и тази традиция се съхранява до самата кончина на Учителя. От 1920-22 г. датират и първите разходки сред природата: първоначално до поляните под Драгалевския манастир, а след това – пеша до Чам Кория (дн. Боровец) и вр. Мусала. 1929 г. е първата, в която бива организиран летен лагер при Седемте езера в Рила. Скоро той се превръща в традиция и придобива широка известност като второ най-важно седалище на движението наред с “Изгрева”. От 30-те години членовете на Братството започват разпространяването на идеите на своя Учител по света: П. Пампоров в Западна Европа, М. Иванов във Франция (където изгражда най-мощния клон на Бялото братство извън България, функциониращ пълноценно и днес) и др. Полага се началото и на преводи на Словото на чужди езици. Вътре в страната се осъществява сътрудничество с вегетарианското, въздържателното и есперантското движение.

 

  8. Последни години на Земята; венецът на един живот:

 

Втората световна война не прекратява дейността на Братството, но води със себе си неизбежните ограничения. П. Дънов не прекъсва различните цикли от беседи, които изнася ежеседмично. Но все по-често изпитва нужда да се усамоти в скромната си стаичка и н миговете на вглъбяване и полет на духа да по-търси решение на надвисналите като мрачна лавина над човечеството проблеми. Става по-затворен в себе си, по-концентриран, по-отдаден на вътрешна работа. Ала нито за момент не забравя и дълга си към учениците. Когато четем Словото му от онези години, откриваме в него стремежа към обобщение, необходимост-та да се извърши равносметка на стореното.

Последната година от живота на П. Дънов и от активната дейност на Братството преминава в с. Мърчаево, Софийско. През лятото на 1944 г. е организиран последният събор на Рила преди периода на комунистическия тоталитаризъм. През октомври с.г. П. Дънов се завръща на “Изгрева”. На 27.12.1944 г. той завършва земния си път. Последните му думи са: “Свършихме една малка работа за Бога!” От гледна точка на един велик Миров Учител това може би наистина е една “малка работа”. Но оценена през призмата на земното измерение, жизнената изява на П. Дънов носи титаничния потенциал за радикална промяна на света. Семето, посято от Словото в човешките души, дава и ще продължава да дава богати плодове. Раздялата на Учителя с неговите ученици е само на материално равнище. Той им оставя едно неоценимо съкровище на познанието, което – ако бъде приложено – помага на всеки да изпълни своето предназначение на тази планета. Учителят на Бялото братство невидимо присъства сред нас. Той наблюдава внимателно как се изпълняват неговите свещени завети и повели. Съдейства на всеки, който искрено се стреми да следва избрания достоен път на духовно-нравствено усъвършенстване. Нещо повече, Той подготвя в отвъдния свят душите на онези, които желаят да се завърнат сред нас и да внесат своя дял в грандиозното начинание за утвърждаването на Новата Култура на VI раса.

Ето и оценката на самия Петър Дънов за неговото учение: “Всичко онова, което съм казал, няма да загине, то ще си бъде, това са живи думи…”, “Аз проповядвам едно учение за развитието на душата, ума и сърцето. То е учение, което носи спокойствие на сърцето, носи светлина на ума, обнова на душата и сила на духа.”

 

 

III. ДУХОВНО-КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО НА УЧИТЕЛЯ

ПЕТЪР ДЪНОВ:

 

  1. Слово:

 

В течение на около половин век, до самото му  заминаване от този свят, Учителят П. Дънов изнася между 7 и 8 000 беседи и лекции. Засега никой не е в състояние да посочи точния им брой поради факта, че известна част от тях не са документирани (най-вече изнесените от него в периода 1901-1913 г., когато обикаля цяла България и изучава характерологията на своите сънародници), а измежду  стенографираните беседи все още има такива, които не са отпечатани. Живото Слово на Учителя може да бъде класифицирано по следния начин: Не-делни беседи, Съборни беседи, Рилски беседи, беседи пред Общия окултен клас, беседи пред Младежкия окултен клас, Утринни слова, беседи пред сестрите, извънредни беседи, други беседи, последни Слова.

 

    а) Новото Учение:

 

Каква е същността на това Слово, което самият П. Дънов определя като Новото Учение? За да разберем Проявения Живот, трябва да го разгледаме по форма, съдържание и смисъл. П. Дънов свързва формата с материалния свят,съдържанието – с духовния, а смисъла – с Божествения. Динамичното знание на всички тези равнища е живо, проникващо, всеобемащо, обладаващо диалектически характер. Това знание не е плод на външния механичен опит, а е резултат от вътрешното преживяване, където лабораторията е самият човек като единство от съзнание и организъм. Предадено на човешки език, с човешки представи, понятия и образи, то е именно Новото Учение, дадено от Учителя П. Дънов на нашия човешки род в зората на Новата Култура на VI раса. Главната задача на тази система на познанието е да даде нова насока на човешките мисли, чувства и дела, на съвкупния живот, да изгради по-съвършен стимул и идеал за съвременника, чрез който той завинаги да напусне робството на духовния мрак и да се приобщи към свободата и творчеството на космическите йерархии разумни същества. Новото Учение е явление от вселенски мащаб. Зарядът му далеч над-минава границите на триизмерността и възможностите на самосъзнанието. То  е плод на великото Божествено свръхсъзнание на слънчевия Логос, изразява живота и еволюцията на целия Космос. В основата му лежи безсмъртното Божествено Учение – вечен и непресъхващ извор на мъдрост и светлина, предадено по начин, достъпен за всички хора. За Новото Учение светът и животът в тяхната целокупност са проявления на Бога, Великата Мирова Реалност, Която създава Вселената и изявява Живота.

Последователят на Новото Учение се научава да мисли по новому, преодолявайки всички противоречия в нашето битие на ограничеността и необходимостта. Зад събитията от действителността той безпогрешно прозира сложната динамика на творческите процеси. Той проучва обективните дадености в тяхно-то движение и развитие. Съзнанието му е винаги будно и схваща всяка активност, всяко изменение като изява на Всемирното Единство. Той знае, че целият Космос е еманация на Върховното Божество, създало условия за живот и прогрес на всички същества. Доброто и злото са полюси на проявения живот и зад тях стои единствено хармонията на Божията Любов.

В центъра на Новото Учение са концепциите за Бога, природата и човека и техните взаимоотношения. В човека са заложени като потенциал всички принципи и сили на природата, всички Божествени зародиши. Той е длъжен да ги изяви и развие до съвършенство. Новото Учение му предоставя най-кратките пътища и най-сигурните методи за това.

Новото Учение се преподава в окултната Школа. Основното й предназначение е да създаде предпоставки за издигане на човешкото съзнание на качествено ново равнище. Всяко такова равнище е едно по-високо стъпало на еволюционната промяна. Учителят подчертава: “Тази Школа върви по абсолютния Път. Щом искате да вървите по един относителен път, вие се изключвате от Школата. И вън от нея пак е школа. Всичко влиза във Всемирния план.” Сама по себе си Школата представлява умалена проекция на земното човечество с цялото му разнообразие от характери и особености на личността. Вътре в Школата работят и невидими сили, от духовния свят в нея проникват мощни животворни енергии, които разтварят душите на учениците за Новото и ги изпълват с упование, воля и търпение да извървят своя път докрай. Всички велики Учители на човешкия род са създали свои школи и са оставили след себе си следовници, които да разнесат навред факела на пресътворението.

 

    б) основни идеи:

 

Космологически идеи. Според П. Дънов спрямо Битието Бог е едновременно трансцендентен (външен и незивисим) и иманентен (вътрешно присъщ), неизменен Абсолют, централна Монада. Същевременно Той е проявяващ се, даващ живот на всичко, вечно творящ Логос. Като Абсолют Той е Първопричината на всички неща, на всичко съществуващо. Той съдържа в Себе Си единството на всички души, затова е Глава на човешкия дух. В Своето проявление Бог е единното и вечно Битие, всемирният живот, творческата любов, висшето съзнание или съзнанието на Цялото. Измежду многото дефиниции, дадени от П. Дънов за Бога, тук ще приведем само две: “Бог е онова Същество, Чийто център е навсякъде, а периферията – никъде”, “Бог е Абсолютната Непроявена Божествена Същност”. Учителят на Бялото братство разглежда Бога като триединство от фундаменталните космически принципи Любов, Мъдрост и Истина.

Според П. Дънов съществуват три свята на Проявеното Битие: физически (материален), духовен и Божествен. Съвършеният Божествен свят, който е реален, не е тъждествен с физическия. Вселената е еманация (проявление, излъчване) на Бога. Невидимият свят е населен от различни йерархии същества, завършили земния етап от еволюцията си. Те са посредници между Всевишния и човека, изпълнители на глобалния Божествен план за Космоса. Светът е вечна арена за изява на Живота. Източник на живота е Бог, проявен като Любов. Във Вселената властва законът на хармонията. Животът е единен, пронизан от абсолютната Мъдрост на Божеството-Творец. Космосът е вечен, безкраен и одухотворен.

 

Екологически идеи. В съответствие със Словото на П. Дънов Природата е абсолютна форма на съществуването на всемирния живот. Тя е една разумна безкрайност. В нея се утвърждава законът на еволюцията, на неспирното обновление. Природата е жива, тя не е съставена от мъртви форми. В нея действат си-ли, които утвърждават живота. Тези сили работят потопени в мълчанието на Вечността. Всичко изнесено дотук дава основание на П. Дънов да въведе понятие-то “Живата Разумна Природа”. Нейната красота и съвършена целенасоченост, редът и непреходността й придават Божествена сила и неизчерпаема вътрешна енергия. Тя няма нито минало, нито бъдеще – винаги е “сега”,  винаги е млада и обновена. Природата – това е светът на нещата, на формите и отношенията, на мислите и вълненията на човека, единна система от реалности, в скритата си същност пронизана от всемирната Любов. А това е Любовта на Бога към всичко сътворено. Битието крие зад времето и пространството една абсолютна Мъдрост. Най-ясно изразява тези идеи самият П. Дънов: “Живата Природа е сбор от мислещи същества, които представляват “атомите” на великия, големия свят. Цялото пространство, в което живеем и се движим, е пълно със същества от раз-лични категории и култури. … Ето защо за погледа на ония, които имат космично съзнание, целият Космос с неговата природа е едно живо същество, в което всичко се обединява.”

В Живата Природа действат принципи, сили, енергии, закони. Налице са два основни разумни принципа: на силата (активността) и на мекотата. Първият от тях действа за индивидуализиране, разделение на Цялото. Другият обединява индивидуалностите. Първият води до борба и разрушение, а вторият носи мир и съгласие. Така светът се изгражда върху основата на две прояви на едно и също Начало. Основният закон на Вселената е този за еволюцията – усъвършенстване на материалната субстанция и издигането й до духовната до степен на пълно взаимно проникване и сливане в Първопричината.

 

Антропологически идеи и етика. Човекът е участник в космическия живот. Както цялата мирова реалност, така и той се състои от външна (физическа, нетрайна, преходна) страна и от вътрешна – вечното у него, душата и духът, които са лъчи или искри от Бога. Всички същества живеят в Божеството. Човекът е дошъл на земята, за да учи и твори. Бог е създал човека по пътя на самоограничението в Себе Си, без да накърнява абсолютната Си същност. Истинската същина на човека е неговата духовна природа, затова целта на съществуването му, според П. Дънов, е “човешката душа да расте, а човешкият дух да достигне познанието на благодатта”. Човекът е проявление на единното Битие, което раз-крива в него своето естество. Духовната еволюция на хората се осъществява по законите на кармата и прераждането. Кармата означава, че в сегашния си живот си създаваш условията за следващия. Тя е предопределение на съдбата, но не абсолютно и неизменно – то може да се измени постепенно в зависимост от делата на човека. П. Дънов твърди, че кармата би могла да бъде коренно променена върху основата на дълбоко и искрено покаяние, последвано от конкретни де-ла на прогресиралото и пречистено съзнание. Прераждането на човешката душа е необходимо за нейната еволюция и израстване, защото по този начин разумно-то същество придобива нужните му опитности и култивира всички необходими знания и умения. По този път рано или късно трябва да бъде постигната крайна-та цел на човешкото битие – сливане с Абсолюта, възвръщане към изходната точка на духовното развитие, при съхранена индивидуалност и неповторима обагреност на натрупания житейски стаж. Пътят към Бога не е директен, а минава през йерархията на световете и съществата, които ги населяват. Материалният свят е най-важното космическо училище.

Според П. Дънов човекът е най-голямата ценност на единния живот. Той сам е господар на съдбата си, сам е ковач на своето щастие или нещастие. Под-властен е на закона за прераждането и така от един живот към друг върви по пътя на духовното усъвършенстване. Човешкото съществуване, колективно и индивидуално, е в неразделно единство с живота на цялото Битие; то се насочва и управлява от великата Божествена разумност и любов. Човешката душа е вечна и безсмъртна. Но докато Бог – нейният Небесен Отец – е абсолютно неизменен във вечността Си, душата непрекъснато се изменя, като по такъв начин се развива и добива нови качества. Всички ние живеем в Бога, Неговата любов към човека е ненакърнима. Нужно е да постигнем обратната зависимост – Бог да живее в нас, да пробудим Неговото присъствие в душата си и да го изявим. Осъзнатият в Духа човек се посвещава изцяло на служение, т.е. изпълнява единствено Божията воля. Дългът е основният закон на нравствения живот. Дълг към Бога, към ближния и към Божественото у себе си.

 

Гносеологически идеи. Теорията на познанието у П. Дънов се базира върху двойнствената природа на нещата – духовна и материална. Истинското познание е насочено към вникване в реалната, т.е. в духовната същност на обектите. Материалната форма представлява отражение на реалното съдържание, което е необходимо, за да изрази вътрешния смисъл на самия живот. Със сетивата си човек може да познае само формалната, символната страна на реалността. Преди да изучи същината, човек трябва добре да познава резултатите й. Ако разумното същество осъзнае себе си като Божествено начало, то ще е в състояние да разбере процесите, силите и законите на целия живот. Необходимо условие за развитието на знанието е вярата като принцип на човешкия ум. Същността на вярата е, че чрез нея се осъществява връзка между две души във Вселената посредством силата на Любовта. Бог е непознаваем,  а Истината е проявление на Бога. Затова тя не може да се опише и възприеме в категориите на нашето съзнание, понеже това означава да я ограничим в нейната безкрайност и вечност. Знанието е пробуждане на индивидуалното съзнание. А съзнанието е израз на отговорността, която човек носи с идването в сегашния живот, работата, която трябва да извърши, за да бъде осъществена еволюцията в неговия бъдещ живот, като същевременно се утвърждава и възможността за развитие на човечеството като цяло. Постигането на знание е немислимо без богат нравствен живот, без чистота на преживяванията, без наличност на добродетели. Знанието е откриване на същественото, мъдрото, вечното, абсолютното. Висшата истина би могла да стане достояние само на онези, които са дорасли до истинския духовен живот.

Човекът – една частица от Космоса – остава свързан с природата. Той с мъдро вглеждане в реалността, с творческа енергия, с въображение и дух вниква в закономерностите на Битието. Неговото познание е практическо, преживя-но от него, резултат от неговия опит. Знанието му носи живот, обновление, доближава го до космическата хармония. Според П. Дънов Истината е крайният предел на съществуващото, върховната му цел. Зад Истината няма нищо. Тя не може да бъде изказана. Тя се живее.

 

    в) Новата Култура:

 

Най-важният момент във философията на развитието на П. Дънов е убеждението, че понастоящем цялата планета и човечеството навлизат в нова епоха. Тя е свързана с вълна от нови енергии и вибрации, изпратени от Великия Разумен център на Вселената. В новата епоха Земята ще излезе от 13-ата сфера на страданието и ще влезе в ерата на Водолея (от астрологическа гледна точка този период от време е с трайност 2 160 години). Сред хората ще се утвърди Шестата (окултна) раса, която ще бъде преход между човеци и ангели. Новата Култура на VI раса е култура на Любовта, тя е “онзи нов живот, дето ще цари пълна свобода и дето любовта ще бъде общ закон за всички”. В нашия свят на изменчивостта и илюзиите “ще настъпи царството на правдата, човекът ще овладее стихиите на физическия свят; ще бъде свободен, разумен, ще се управлява не от страсти, а от знание”. Основният принцип на Новата култура ще бъде живот за Цялото. Новото човечество ще служи не на егоизма, а на алтруизма. И именно от световната славянска общност се очаква да внесе сред хората чувството на съзнателно побратимяване.

През Новата епоха под знака на Водолея в глъбините на човешката душа ще се пробудят нови, непознати досега сили, чрез които той ще може да установи контакт с по-извисени светове и реалности на Проявеното Битие. Хомо сапиенс ще разбере, че смяната на културите е само обикновена смяна на декорите във вечната житейска драма. Според Учителя П. Дънов Новата Култура ще бъде реализирана главно в следните три направления: 1) издигане ролята на жената в обществения живот, постигане на пълното  й равноправие с мъжа; 2) решително отстояване на човешките права на индивидуално и колективно равнище, вкл. правата на малките народи и малцинствата; 3) повдигане на социално слабите обществени слоеве. Новата Култура ще донесе свобода без всякакви ограничения. Тя ще се опре върху духовния опит на Изтока, ще използва интелектуалните постижения на Запада и ще роди качествено ново интегрално познание и мироглед, една нова картина на света – универсална и изчерпателна.

 

  2. Музикалното творчество на Учителя Петър Дънов:

Музиката заема специално място в живота и дейността на Учителя П. Дънов. Тя е може би най-голямата му детска и юношеска любов. Тя е негова спътница в светли и мрачни дни, в мигове на мимолетни радости и върховни изпитания. Тя е и едно от средствата, чрез които предава на своите ученици и последователи посланията на духовния свят. Затова и самият П. Дънов не дава на своите музикални творби обичайните наименования, известни от теорията на музиката. Той ги нарича “окултни упражнения”. Известно е, че е оставил след себе си около 200 песни и мелодии, почти всичките предадени с помощта на собствената му цигулка. Нотирани са от негови ученици – професионални музиканти. Някои от творбите са аранжирани и днес се изпълняват от камерни състави и дори от големи оркестри. В някои от случаите Учителят просто е изпявал мелодията – така както е долетяла в съзнанието му от незнайни предели на Божествения свят. Винаги се е налагало да изсвирва или изпява многократно песните и мотивите, за да даде възможност да бъдат пренесени в нотен запис от компетентни ученици. А и за да съумее аудиторията да ги научи и възпроизвежда със или без негова помощ. Така са възникнали и сборниците с песенното творчество на П. Дънов, назовани песнярки. Те съхраняват откровенията на един велик дух, изразил красотата на Вселената и нейните истини в дълбоко мистична звукова картина. За жалост някои от музикалните творби на Учителя не са били нотирани (поради огромната им трудност за  пресъздаване върху нотния лист или по други причини) и така са останали навеки изгубени за поколенията.

Ето едно разсъждение на П. Дънов за музиката: “Без музика и хармония човек не може да мисли. Щом не може да мисли правилно, не може да има никакви постижения. Музиката е необходима за съзнанието и душата на човека. Тя разширява съзнанието, повдига духа, облагородява душата и помага на мисълта.” Според него не може да има музика там, където няма разумност. Влиянието на  всеки тон трябва да се изучи из основи – така както се изследва въздействието на седемте основни цвята в изобразителното изкуство. Човек не е в състояние да стъпи върху пътеката на окултното ученичество, ако не си е изработил определено отношение към музиката, ако не я чувства и изпълнява от дълбините на съществото си. Човешката мисъл, според Учителя, е построена по законите на музиката. Горният, най-висок предел на музиката е молитвата. Тихото пеене означава, че нещата идат отдалеч, от Божествения свят. А високото (силното) пеене означава, че те идат от близо, от материалната действителност. П. Дънов изтъква, че в нашата епоха в музиката се внася нов ритъм, нова тенденция – обединяват се характеристиките на западното и източното музикално творчество. Настъпва периодът на еволюционната музика. Новата Култура на VI раса ще използва музиката като едно от своите най-могъщи оръжия за окончателната си победа. Нееднократно Учителят подчертава ролята на това изкуство и като възпитателно средство. Той свързва измерението на натрупания житейски опит с качеството на музикалното чувство.

Окултните упражнения чрез музика, вкл. пеенето, хармонизират човешката личност, внасят спокойствие и тонизират психиката. Те са песни на природата. Техният ритъм носи душевно и физическо здраве. Окултната музика е чудесно спомагателно средство за развиване на ума и сърцето, на техните способности, потенциал и сили. По своята същност музиката представлява изразителен и ясен говор на човешката духовност. “Пеенето не може да се изрази нито с думи, нито с някакви представи и сравнения”, казва Учителят. “Пеенето е най-сложното изкуство на ангелите.”

Според него природата е построена върху тоновете на музиката. “Музика” П. Дънов нарича съзнателния живот. В неговите разбирания музиката не е външен, механичен процес. Тя е преди всичко дълбоко, вътрешно преживяване, дълбок вътрешен живот. Тоновете са средство за изразяване живота на духа, те не са само глас, височина и сила – те притежават собствено съдържание и смисъл. Главната задача на музиката и пеенето е облагородяването на човешката душа. Учителят изтъква, че музиката внася в душата на човека разширение, в духа – сила и мощ, в сърцето – мекота и топлина, а в ума – светлина и свобода. Колкото по-музикален е човек, толкова неговите способности на разума са по-силно развити. Музиката е най-възвишеният израз на Любовта. Без музика Любовта не би могла да се прояви в материалния свят. Смисълът на съвършенството е човек да се хармонизира със силите на великата разумна природа, да чува музиката на всемира.

 

  3. Паневритмия:

 

Паневритмията е третият основен компонент в духовно-културното наследство на Учителя П. Дънов наред с неговото Слово и музикалните му творби. Тя представлява система от елементарни физически упражнение с музикален съпровод, предназначени да хармонизират енергиите на човека с тези на природата. Самото понятие “Паневритмия” може да се преведе на езотеричен език като “Висш (всеобщ) космичен ритъм”. Тя е стройна, методично изградена съвкупност от упражнения, целещи развитието на физическото тяло, пробуждане на съзнанието, разцъфтяване на добродетелите, вложени в човешката душа, нейното нравствено укрепване и израстване. Паневритмията се изпълнява сред природата, като правило на широко равно място, в естествена среда, където човешкото същество общува най-благодатно със силите и на  видимия, и на невидимия свят. Движенията се плавни, отмерени, в тях вземат участие всички части на тялото. Паневритмията се играе рано сутрин, след изгрева на слънцето, когато неговите лъчи са най-благотворни за организма. Мускулатурата се раздвижва, дишането се задълбочава, кръвообращението се ускорява, а нервната система укрепва. Въздействието на Паневритмията върху човешката личност е комплексно – тя заздравява тялото, пречиства и обновява душата.

Паневритмията притежава и естетическа стойност. Тя развива усет за ритъм и музикално чувство. Самият П. Дънов обяснява същността й по следния начин: “Паневритмията не съдържа само мускулни и дихателни упражнения, нито трябва да се смесва с балета. Тя има за основа дълбоки закони, които позволяват на човека да влезе в контакт с живите енергии на природата и да предизвика един съзнателен обмен с тях. Следователно има и психологично въздействие. Паневритмията спомага да се постигне развитие на скритите способности в човека. Чрез нея ние отваряме душата си за доброто, правдата и красотата.” Паневритмичните движения са външен израз на една благородна, конструктивна идея. Те са мисъл, изразена чрез движение. Те са говор, език, код за трансформиране на духовните послания в нашия земен живот. Ритъмът, пулсът на Космоса се проектира в човешката индивидуалност и събужда нейните съзидателни сили и енергии. Импулсът на единението между дух и материя обхваща всички участници в Паневритмията, обгръща ги с незримите нишки на Космическата Любов.

Понастоящем Паневритмията се играе на различни места върху петте континента на нашата планета – от “Сентръл парк” в Ню Йорк до далечна Австралия. За съжаление тази лесно усвоима и достъпна за всички възрасти система от упражнения още не е достатъчно добре позната в собствената си родина – България. Направени са постъпки пред Министерство на образованието и науката за експериментално въвеждане на Паневритмията в българските училища. По наше мнение физиологическото и възпитателно въздействие на този комплекс упражнения би било от всестранна полза за младото поколение на страната ни.

 

 

IV. ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

 

  1. Оценката на времето:

 

Една личност от ранга на Учителя Петър Дънов не може да остане незабелязана за своите съвременници. Разбира се, не бива да се очаква всички вкупом да разпознаят поредната изява на Мировия Учител, да му се поклонят в знак на смирена почита и да последват по трънливите друми на живота. Ала блазе на онази душа, която го стори! Вековете и хилядолетията се сменят в ритъма на Вечността, прецеждат безпощадно дребното, делничното и тленното и остава да блести със сияйна красота само скъпоценният образ на непреходното.

Тук ще приведем мисли и преценки на велики личности за Учителя П. Дънов, които едва ли се нуждаят от коментар, понеже са произнесени от хора, записали със златни букви имената си в човешката история.

“В днешната епоха най-големият философ, който живее на земята, е Петър Дънов” (папа Йоан ХХIII, който като кардинал Анджело Ронкалий е бил посланик на Ватикана в България преди II св. война, в периода 1924-1934 г.).

“България е една велика страна. На нея и на цялото славянство предстои да изиграят голяма роля в бъдеще” (д-р Рудолф Щайнер, основател на Антропософското общество).

“Аз съм един мъдрец, Учителят е в България” (Онисабуро Дегучи, водач на японското движение Оомомото).

“Мировият Учител е в България” (Джиду Кришнамурти – в речта си на световния конгрес на Теософското общество, 1932 г., гр. Оомен, Холандия).

“Учителят е истински пратеник на Небето. Той е най-големият магнит, който е слизал някога на Земята” (Рене Генон, 1947 г., Франция).

Изследователи на живота на Лев Н. Толстой свидетелстват, че през 1910 г. той потеглил на път за България. Не достигнал целта си, понеже по пътя се разболял и починал. (Според биографията на Толстой от Бирюков, с. 241). Не са малко онези, които смятат, че мотивът му да предприеме това пътуване е било желанието му да се срещне с Петър Дънов, в чието лице той разпознал Мировия Учител.

През 1955 г. завършва живота си един от най-блестящите гении не само на ХХ век, но въобще на нашата цивилизация – Алберт Айнщайн. По Френското национално радио е излъчено обширно предаване за него. Цитирани са множество негови изказвания по различни проблеми, между които и следното: “Целият свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред Учителя Петър Дънов от България!”

 

  2. Вечният Завет на Духа:

 

Кой е Учителят Петър Дънов?  - Едва ли някога ще узнаем точния отговор. Можем само да предполагаме. Използвайки езика на езотеричното познание, следва да изтъкнем, че ние, земните хора, в най-високата си Божествена същност произхождаме от Слънцето – центъра и животодателя на нашата звездна система. Разбира се, не от физическото Слънце, което е само най-нисшият проводник и най-грубото проявление на онова  велико Същество, което Посветените наричат Слънчев Логос, а от неговата духовна еманация. Нашите човешки монади – искрите вечен Живот, излъчени от Божеството,  са слънчеви ангели (деви). Това положение на нещата не е дадено веднъж завинаги. Както и всичко останало във Вселената, то подлежи на възходящо развитие, на еволюция.

Какво бихме могли да кажем тогава за действителния произход на един Миров Учител, какъвто е безспорно Петър Дънов? Извън всякакво съмнение Той също е звезден дух. Ако произлиза от нашето духовно Слънце, то тогава би трябвало да принадлежи към някоя от висшите му йерархии. Някои изследователи свързват произхода на Учителя със Сириус – двойна или тройна звезда в астрономията, която в космически аспект е по-древна и по-развита от Слънчевата система, изпраща мощни енергии към нея, в някаква степен направлява нашата еволюция и е отправна точка за продължаване на духовното усъвършенстване на някои от човешките същества, приключили със земния стадий от своето индивидуално израстване. Не липсват и мнения, че Учителят П. Дънов е Пратеник от самото Централно Слънце на нашата галактика (Млечния път), назовано в някои литературни източници Алфиола. От гледна точка на обективния анализ, при съпоставка на Личността на Учителя П. Дънов с мащабите и значимостта на неговата планетарна мисия тук, на Земята, третото изказано становище изглежда сякаш най-логично.

Но, както вече подчертахме, истинският, най-точният и най-проникновен отговор на този въпрос остава (и може би завинаги ще остане) дълбока мистична тайна, загадка на Божествения свят, която висшите Сили в Проявеното Битие не бързат да разкриват. Така е  и с произхода на всички останали велики духовни Учители на земното човечество, независимо от това какви определения и разкрития за тях можем да срещнем в специализираната книжнина. Най-сигурният начин да разчетем неясния рисунък на един такъв космически ребус е самите ние да се извисим достатъчно в духовно-нравствено отношение. Пътищата за това са известни. Дали са ги същите тези Световни Учители на Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата и Добродетелта. Един от Тях е българинът Петър Дънов. И неговото място в кохортата на Божиите Избраници е особено важно поради простата причина, че Той е наш съвременник. Именно Той ни е разкрил най-актуалния за настоящата епоха Път към утрешния ден на планетата Земя, към бъдещето на нашата цивилизация и на нашето индивидуално “аз”. А най-същественото, най-отговорното за всички нас изпитание е точно тук и сега да бъдем такива, каквито Бог очаква да сме. За да можем със задружни усилия да реализираме Неговия грандиозен План за света. Ако не го сторим, Мировите Учители ще останат самотници върху сцената на вселенския живот. Премъдри, всеопрощаващи и вселюбещи Бащи на капризни, немощни, егоистични и безпросветни деца. А ние просто не бива да бъдем такива! У нас е заложен потенциалът на Божественото (ср. Псалом 81:6) и наш свещен дълг е да го развием, да го изявим в цялата му сияйна пълнота. За да можем да бъдем полезни – всеки по своему, всеки според моментните си възможности – и да поднесем своя личен и неповторим принос пред вечния огън на олтара на Общото благо.

Затова и не е толкова от значение кои са били Мировите Учители на земните хора: кой е техният истински произход, откъде са дошли,  къде са се отправили след проявата си в плът и т.н. Всички Те са изпълнили с чест своята основна задача – да провъзгласят Единството на Живота.

Най-важното е кои сме ние и какво трябва да извършим тук и сега. За да се изправим с гордо вдигнати чела, с чувство за достойно изпълнено предназначение пред прага на Вечността, където ни очаква с безкрайно търпение и любов нашият Създател – Творецът на всичко съществуващо.

 

 

София, март 1999 г.                                       Константин Златев, богослов

 

 

                                               *   *   *

 

 

                                    Б  И  Б  Л  И  О  Г  Р  А  Ф  И  Я

 

1. М. Константинов, Хр. Маджаров, “Новата култура през епохата на Водолея”, т. I – Варна, 1991; т. II – Варна, 1992; т.III – Варна, 1994.

2. Ат. Славов, “Пътят и времето (Светска биография на Петър Дънов), т.I – Началото”, София, 1998.

3. Хр. Дочев, “В какво ние вярваме (Истината за новото учение на Петър Дънов)”, София, 1998.

4. М. Константинов, Б. Боев, М. Тодорова, Б. Николов, “Учителят”, Бургас, 1995.

5. Цв. Табакова, “Съзвучия от бъдещето”, Варна, 1992.

6. Г. Стойчев, “Паневритмия (Мъдрост, философия, откровение)”, София, 1997.

7. “Богомилство, славянство, възраждане”, София, 1995, изд.”Хелиопол”.

8. Г.Томалевски, “Учителят на Бялото братство в България”, София, 1972, ръкопис.

9. Й. Ватев, “Теософската концепция на Петър Дънов”, публична лекция, София, 14.11.1989, ръкопис.

10. Й. Ватев, “Философските идеи на Петър Дънов”, София, 1990, ръкопис.

11. А. Томов, “Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов”, сп. “Философски преглед”, 1930, кн. 1.

12. Вл. Пашов, “Новото учение”, в. “Братство”, бр. 4-5/1990.

13. “Учителят говори”,  Варна, 1992.

14. “Паневритмия (по Учителя Петър Дънов)”, София, 1996, изд. “Хелиопол”.

15. К. Златев, “Личността и учението на Петър Дънов (Богословски анализ)”, София, 1994.

16. К. Златев, “Учението на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно) и Бялото братство в България днес”, София, 1990, ръкопис.

17. К. Златев, “Музика и духовност”, София, 1991, ръкопис.

18. К. Златев, “100 години незаглъхващ зов за планетарно обновление” (Публична лекция върху “Призвание към народа ми – български синове на семейството славянско”, изнесено от Учителя Петър Дънов на 08.10.1898 г. в гр. Варна), София, 03.10.1998, ръкопис.